Ех да можех...

And if I only could,
I'd make a deal with God,
And I'd get him to swap our places...
Полза от мечти никаква. Нищо не става така, както искам. Гадно ми е, защото денят ми щеше да е хубав. Но понеже не си досънувах оня готин сън, всичко се оплеска. И сутринта, и отиването на даскало. Мамка им на Бургасбус, само да ми падне пак оня началник... Мразя скучната математика и Ицо, който взе че ме събуди докато спинках по литература. Мразя го Санчо Панса, щото е извратеняк. И не мога без проблясъка на деня "Анри четвърти? Как така кой е? Любовника на кралицата естествено!"
Обичам когато ми хрумне нещо, да го правя веднага. Точно по тая причина вече имам ръкавици без пръсти собствен модел. Много си ги харесвам, защото ги измайсторих сама, с което доказах на себе си поне, че игла мога да държа. Но супа не можах да направя. За вечеря имаше буламач. :( Така е като майка ни оставя да се оправяме сами.
Утре е денят на Дон Хуан де Марко. И на още много надежди, свързани с дървета и/ли живи хора...
Today is the end of tomorrow...

My promise

Обещавам тържествено! Вече всеки ден ще пия витамини!

Какво може да ме накара да дам това абсурдно обещание? Ами, просто втори уикенд прекаран в леглото заради едното агонизиращо гърло и някакви си 39 градуса температура. Никога повече! Здрав дух в здраво тяло (това май нямаше връзка с горното...).

Както и да е, има и по-кофти неща от това да лежиш затворен между четири стени с книга в ръка, като например да лежиш без книга в ръка. За това ми е думата, за последното попаднало ми четиво: "Последната война". Бас хващам че някой от вас я има нейде там на село, сред прах и плъхчета. Книгата е от 1973 година и е блестящ пример за уникална руска фантастика. Историята - група космонавти отиват на планета, на която разумните същества са се самоунищожили чрез ядрена война, с цел да ги съживят и да спасят планетата. Но да не си мислите, че е лесно? However, книгата може да е стара, но е болезнено актуална и я препоръчвам на всеки с болки в корема, хрема, кашлица и прочее причини да стои на едно място в продължение на часове!

Няколко мили думи за Младежкия дом

Видело се е, че няма да я бъде без плуване. Налага се завинаги да победя мързела в името на здравословното си състояние. Въпросът е:къде? Знам 4 басейна в града - открития в "Славейков"(...спомени...), този в хотел "Аква", този в х-л "България" и този в Младежкия. Студено е за първия, втория е не малък, ми миниатюрен, третия ми е далече и остава Младежкия. На 5 минути от нас. Да, ама не...
Преди 3 години ходех там, като една от целите беше да се разболея и да отървя даскало. Успявах. Беше мизерно. Майка обаче се скъса да ме уверява че сега е по-добре и тъй като проверката е висша форма на доверие, реших да ида. И така след един изключително затормозяващ учебен полуден като днешния, поех по пътя за нагоре. С мъка открих пътя за подземието. Вътре обаче нищо не се е променило. Само го няма калорифера и втората стойка в съблекалнята. Говоря за онези стойки дето ги има и в даскало, с 40 закачалки. При влизането ми там имаше около 1 тон женски дрехи, чанти и прочее. Имаше обаче една свободна и това го приемам за божествена случайност. Парното не работеше. Подът беше под 1 сантиметър вода както винаги. Нищо не се е променило, освен хората. Новата ми треньорка е мн яка. Страшно красива и симпатична, но има Mistress-жилка. За един час направих глобален преговор на сички стилове в плувнаето, които съм тренирала и които не съм. Последното откритие беше, че в помещението с душовете няма светлина и топлата вода е за около минута.
И все пак, нищо не може да ме накара да спра да вярвам, че това, което не ме убива, ме прави по-силна. И ще продължавам да тренирам в едновремешни соцусловия. Без да очаквам промяна. Защото такава няма да има.

Weekend

Уикенда започва в петък вечер. Моите ме уведомиха за концерта на блекариите в събота и изразиха мнението, че нямат нищо против да се лишат от мене нея вечер. Зли гении да ме придружат веднага се намериха.
Събота е денят на Великото наспиване, Великото чистене, ходене по магазините и малко анимета. Най-сетне намерих 7 епизод и изгледах 1 и 2 на "Евангелион". Не е лошо. Късния следобед е време за онова ужасно и мъчително нещо, наречено гримиране. За резултата ще си говорим друг път, става ли? После среща на паметника. Четерима зли гении се отправят незнайно къде. "Haunted shores festival" беше благозвучното име на това мероприятие и се провеждаше в залата, дето ни беше фашинга миналата година. Честно казано, очаквах че ще има повече метъли. Видях само 3 познати. Почнаха със "Северия" и от първата секунда забелязах всички опасности за присъствието на личното ми Аз в тази заличка. Въпреки че беше полу-празно имаше достатъчно подозрителни същества.
"8. Когато си на концерт, не се забавлявай. Стой мрачно със скръстени ръце." Познато..
Виж Борисовата градинка е много по-приятно място, въпреки отвратския студ, и чалгарките с ония вечно включени телефони на които друсат кючеци. Но идеята да се отдадем на сладки пироманства беше чудесна. Сбогом, тетрадки и учебници...
На път за нас се сетих за една много яка песен, не съвсем в тон със ситуацията ("All that she wants", 10x Тун!!) и едва в нас открих че безценната ми майка не проявява никакъв интерес към това какво аджеба съм правила. Което, като се замисля, не е лошо.
Уикенда още не е свършил, но понеже ме боли гърло и то зверски, и времето е скапано, нямам големи очаквания за бъдещето. А утре пак съм на даскало...

Sehnsucht

Заела съм се с гадната задача да се подготвя по математика за утре. Дотолкова че даже си мисля че фащам нещо от уравненията и неравенствата. Главата ме боли от липсата на мъдри мисли и настроение вътре. Само математика, и то алгебра. Да беше геометрия- иди дойди, аз нея я обичам. Има малко въобрежение в чертежите и закономерностите. Но алгебра съкс. Противна е.
Запълних празнините в дискографията на любимата ми група и сега превъртам "Sehnsucht". Което допринася за унищожителното ми главоболие. За щастие водата дойде.
Вчера бях на театър! (NB-последния ми театър беше училищната постановка, а предпоследния беше миналата година по тва време- незабравимия "Даскал" с Велко Кънев.) Та вчера бях на "Женитбата" с Асен Блатечки и Мария Сапунджиева. Като изключим факта, че залата беше пълна с женски екземпляри, екзалтирано мастурбиращи при вида на Блатечки, спектакъла беше много добър. История за човешката несигурност, за (не)разбирателството между половете, за силата на внушението. Имаше нещо страшно вярно, което просто беше написано за мене. Чувствам присъствието на подигравателно ухилената Съдба нейде зад мене, но нещо не съм настроена против нея.
Превключвам на Ред Хот:Your smiling eyes are just a mirror for the sun...

...I feel you
Your precious soul
And I am whole
I feel you
Your rising sun
My kingdom comes...

Ни Депеш Мод, ни Ейси Диси могат да ме приспят след като съм изпила две кафета. А в същото време имам температура и ме втриса. Готино, а? На това настроение най-би отивало една страхотна буря, мрачни облаци и проливен дъжд. Но не, навън слънцето грее, а облаците отдавна останаха над Луска. И листата на акацията са все така зелени, че започвам да се питам дали някога ще опадат. В света, който ще създам (респективно: "създадем" :)) освен че няма да има чалгаджийки, времето ще бъде в зависимост от настроението на Създателя, демек моето. Ще е доста апокалиптично място. Време е да се събудя и да се изправя пред реалността. "Маги, учила ли си по история?" "Нямам учебник по история. И тетрадка нямам. Имам само температура!"-такива разговори вече водя по домофона и нещо не ми пука. Докато скърцащия автобус ми режеше малкото останали нервички нещо ми присветна за цялата философия на света и изводът, който най-сетне направих, е "Всичко отива по дяволите. Нищо не може да се направи". Май съм права, а?
Както вика Стилето, в главата ми се води Троянската война. Само дето Елена е реалносъществуваща константа.
Отивам да гледам "Death Note"...

We are lost and found...

Принципно не обичам техно. Обаче има една-две песни, които ме зомбират редовно.

Stones and flowers on the ground
We are lost and found
But love is gonna save us

Shadows walking in the crowd
We are lost and found
But love is gonna save us

И така 5 минути. Изродия, но ме изпълва отвсякъде. След дълъг и непланувано кофти уикенд няма как да не клатя глава уморено и да чувствам как страничните нерви на мозъчната ми кора и хипуталамуса ми се опитват да се пръснат. Никой не може да предвиди кога ще се скапе нечий компютър, нито кога ще се скарат двама души, които принципно не се карат. Сънищата, в които убивам хора, пък са странни и навеждащи на размисъл. Автоматът обаче беше страхотен. But love is gonna save us. Толкова ми се спи! Батериите на немощния ми организъм са сякаш толкова празни колкото бяха в петък след химията. Надеждата е в Нескафе 3 в 1 на път за даскало...

Какво става с тебе?

Някой ме попита, къде се губя напоследък? И правилния отговор мисля че е: между мислите ми, между автобуса и даскало, между химия и математика, в търсене на учебници, тетрадки, завинаги пропуснати формули и уроци, аз съм там, където не трябва, защото на света има прекалено много бензиностанции и нищо не е предвидено да бъде така както аз си го мисля. Странното очаквателно чувство не ме е оставило и животът ми сякаш се впуска с все сила в следващата седмица и там свършва. Дано пак да бъркам...
Презентацията по биология е готова, тази по немски-не. Не съм чувала за география и информатика, а май трябва. Искам да спЪ, а имам куп други неща на главата си. И защо, дявол да го вземе, баш на нашия клас объркаха ЕГНтата? Не, писна ми от неща и хора, които не осъзнават мястото си в еволюционната ми стълба. Нещо ме зарибиха по "Within Temptation", а искам само Милен Фармър. Ло-Ли-Та, припявам на път за банята и не знам изобщо какво й става на тая пуста матрица, в която съм вкарана. Досега всичко вървеше що-годе добре, баш сега ли трябваше да се развали?

Wind of change

Чувствам как нещо се променя здраво. Дали е за добро?
Дано...

Schiller Feat. Peter Heppner - Leben (the Video)

Какво става, когато човек реши да си подреди стаята? Открива всичко, това, което вече е смятал за безследно изчезнало. Та и аз така вчера-седнах и претараших бърлогата ми, а накрая общо-взето изглеждаше подредено. Сред всички стари дневници, снимки, спомени и прочее, открих и доскове, много, много дискове. Изкопах дори онези старите, които слушах преди да ми вземат компа, тоест от преди две години. Сякаш за първи път чух "Ohne dich", "Ich will" и "Sonne", сякаш сефте прослушвах "Нирвана" и всички останали песни, запаметили спомени, мисли и емоции. И така стигнах до горепосочената песничка, която с право може да се нарече една от най-любимите ми. Ясно си спомням за какво мислех, като я слушах преди 2 години и по някакъв странен начин, сега мисля за почти същото. Кръговрат на живота ли? Не, чисто и просто цинизъм...

Ю-пиии

Еми, това беше, косплея мина и замина. Беше страхотно. Херцлихен данк на организаторите и на фирмата за спрейове за коса. Наистина си сбъднах детската мечта да мина по Главната с розова коса, но покрай мене имаше още доста хора със зелени, оранжеви и прочее коси, та не биех на очи. Затова пък скицника се виждаше от километър. Още чакам да видя снимките от простотията после, но мисля да не ги публикувам тука, в блога. Все пак, снимките са нейде из пространството, така че който има голяаам мерак да ги види, ще ги намери с лекота. "Du hast" е винаги най-добрия край ( и начало), а вечерта далеч не свършва между Главната и Богориди.
А след това еуфорично изказване не искам да се връщем в реалността-изправена пред входно по химия, тройка по география, контролно по литература, пари за даване и ръкавици за връщане, събирания, раздели и прочие и прочие събития, които предстоят. Навън вали за пореден път и е такъв студ, че скоро може и да си честитим първия сняг. "Шаро е още малко кутре..." и съм в проклето предколедно настроение, а е още 2 Ноември. И искам на кино!