11 декември 2007

Reise, reise

Обичам вторниците. За разлика от понеделниците, в които присъствам телом в училище от 7:30 до 14:30, във вторник имам само 5 часа. Тъй де, шест, но физическото го пропускам, защото съм освободена. И така, това е един от малкото дни, в които не се прибирам със стадото (а.к.а. цялото училище юруш към спирката на Болницата). Него ден си хващам Четворката. Това е може би най-приказния автобус. Почти винаги е спретнат, малък и полу-празен. Няма блъсканица и сърдити контрольорки. Няма нервни хора и зайци, които на висок глас да обсъждат Акузатива и Датива в немския език.

Днешния училищен ден започна зле. Преди да се събудя вече четях Leseverstehen за един избягал от концлагер. Добро утро! Примерна задача от Leseverstehena: “Превърнете в Актив изречението “Милиони хора са били убити по най-жестокия начин в концлагерите””. Да...

Но да се върна на 4. С огромно удоволствие си тръгвам, непрекъсната от никого, запътвам се към спирката, а плейъра избира Phats&Small “I cant sleep tonight”. С 4 всичко е на късмет – или ще дойде бързо, или няма да дойде бързо. Имам късмет и тя идва преди да е приключила песента. Сядам си както винаги отзад. Забелязвам, че всички стоят така, че да гледат напред. Warum? Сигурно повечето не пътуват редовно с това сладко автобусче и нямат идея къде ще спре и къде ще ги отведе. Аз размишлявам къде да сляза. Спирките са или далече или много далече от нас. На Трета (Северната) не ща, защото е банално, на Южната (хич да не си мислите че е на юг ;) просто за ориентир спрямо Северната съм я кръстила тъй) ми идва далечко. В крайна сметка си харесвам тази на пристанището, тоест на околовръстното. Гледката там е божествена. Пътувам си и около минута преди да сляза започва “Death is the road to awe”. Слизам, пресичам и се наслаждавам – на огромния индустриален пейзаж пред мен, залива обвит с мъгла, релсите ширнали се на 20тина метра под мен. Лети ми се, честно! Почти ослепявам от яркото зимно слънце, но пресичам и потъвам в Горния квартал. Там човек може спокойно да се загуби. Въпреки че няма нищо еднакво в улиците, на мен ми се струва, че си приличат. Когато минавам покрай онзи недовършен ГУМ, ме обзема пост-апокалиптичното чувство. Недовършени и полуразрушени сгради ми харесват. Специално тоя строеж съм го изследвала веднъж. Не е върхът, честно казано. Отвътре е обрасъл и красив по своему, но разпилените спринцовки, презервативи и (!) потрошени компютри ме отвращават. Но отвън изглежда страхотно: ръждясала ограда, прикриваща първия етаж, бетонови колони и под на втория етаж, празни помещения. Същински лабиринт на изчезналото човечество. Е, с тая разлика, че човечеството не е изчезнало още. Завой наляво, надясно, напред, нагоре, ала-бала, озовавам се недалеч от нас. Минавам през аптеката и там срещам аптекарката с пророчески способности, която без да съм я попитала ми казва, какво трябва да си взема. Вярвам й. Някакви весели песни на плейъра, слънчева светлина и мир и спокойствие у дома. =))))))))

Няма коментари: