10 януари 2007

Есе

Изборът да си луд в очите на света...
(есе)

Нека поне веднъж поговорим за лудостта. Не за психиатричната лудост, а за онази, която е определяна като такава от “нормалните”. Лудост, която шокира, движи напред, остава неразбрана, но винаги бива запомнена. Винаги.
На планетата има 6 милиарда души. Всеки от тях е уникален. Огромна част от хората са безлични, част от стадо, живеещо по един и същи начин. Те се смятат за нормални. Правилата им в живота са прости - за да принадлежиш към тях, трябва да се обличаш и държиш като тях, да вярваш в общите идеи, да повтаряш казаното преди теб и изобщо да прекараш живота си като свързващо звено между поколението преди теб и това след. Такова общество не харесва различните. Още 700г. сл. Христа в японската конституция е записано “Не си позволявай да измислиш нищо ново. Хората ще ти завидят и ще те намразят.” Именно от човешкото неразбиране и неприязън произлиза това отритване от обществото с извинението “лудост”. С етапите на човешкото развитие нетърпимостта към другите се е изразявала по различни начини - от гонения и убийства, до изселване или просто безразличие. Но какво прави един човек различен? Мартин Лутър със своите новаторски идеи, Петър Дънов с учението си, Мерилин Менсън със своята визия - все персонажи, заслужили определението “уникален”. Талантът, заложбите, смелостта, идеите - те провокират и дразнят тези, които ги нямат или не са ги развили достатъчно. Посредством своя герой Дон Кихот Сервантес създава един образ, побрал в себе си може би всичката лудост на света - помътено съзнание, неадекватно поведение, странни идеи. И освен всичко друго показва и нещо много важно: че винаги ще се намерят хора, наглед нормални, които да се присъединят към лудите.
Очите на света са свикнали с много разтърсващи гледки, като лудостта далеч не е най-страшната. Факт е, обаче че всяко нещо си има свое време. Отличителна черта на много известни личности е това, че те изпреварват времето си. Оскар Уайлд например би живял нормално в наши дни, но е бил провален от враговете си заради своята ориентация. Което не повишава великолепието на литературните трудове, които е оставил в наследство. Изборът да бъдеш или да не бъдеш луд е личностен. Мижитурка или личност - всичко зависи от ценностите, стремежите и обществото около дадения човек. Сигурен живот или слава след смъртта - дилема, пред която всеки се изправя поне веднъж в живота си. “Изборът, който правим, показва какви сме всъщност” Думите на Дъмбълдор илюстрират казаното дотук.

И все пак, нека има и няколко думи за психиатричната лудост. Според изследване, проведено през 2003, е абсолютно невъзможно доказването на лудостта. Доказателство - “нормални” хора понтират държането на “лудите” и според всички изследвания и тестове те са луди. Айде в лудницата! И точка по въпросa.
“Ти си луд!”
“Не, ти смяташ, че аз съм луд. В това е разликата”. Да избереш “лудостта” като твое лице за света - това е избор, който само безумно смел човек може да направи. Да промениш света или поне да се опиташ - това ще буди уважение, но много след теб. Ти ще останеш завинаги нераз
бран.


ПП. Това ми е класното по литература. Признавам,че не умея да чета пред хора и предпочитам да го видите написано. :)

1 коментар:

Obscurity каза...

Трябва да кажа нещо. Това е едно от най-прекрасните есета, които съм чела! Веднага ми влезе под кожата, невероятно е! Бравос, бравос... успя да опитомиш този твой прекрасен талант; а за лудостта, все цитирам Драйдън: "Лудостта е щастие, което само лудите познават"... Щастлива съм, гордея се, че съм "луда", и че не съм като другите!!! Браво...