Денят започва и свършва с такси. Надеждата е тази, която крепи, когато няма надежда. Мислех си как искам да напиша поетичната си автобиография в метро, пътувайки и връщайки се, и реших, че трябва да се живее някак. Времето е студено и лъжливо слънчево, а март месец (с малка или голяма буква се пише???) не ми е от най-любимите, макар че брат ми има рожден ден скоро.
Every one is my world, I will learn to survive...
Слушам песните, които Милс е написала на скайпа си и ми харесват, защото съм тотално празна и уморена. Време е за нещо топло...шоколад?
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
3 коментара:
блогът ти вече ми е начална страница ;)
Обичам те!
(Значи трябва да пиша редовно,а? Всеки път като влезеш, да има нещо за четене...хм)
А този коментар значи ли че си извоюва вече компютъра?
Не, просто току що прекарахме нет на компа в хола :)
Публикуване на коментар