31 юли 2006

Най сетне един довършен разказ

Залез

Старецът седеше в своето кресло и се наслаждаваше на залеза. Една-единствена мисъл глождеше ума му-дали това не е последния залез, който вижда. “Нима е честно, да живееш 85 години, и накрая да умреш, изпитал всички земни удоволствия и всички земни тъги?” Усещаше смътно, че така трябва да стане, но страхът от смъртта го ядеше. Във всеки един момент той си мислеше за това, какво става след като умреш. Четеше специализирана литература, философстваше с часове, сякаш мислено се подготвяше за решаващия миг. А слънцето вече беше залязло. Тиха и спокойна тъмнина се спускаше над земята. Старецът затвори очи. Вече беше стар и единственото, което го караше да се чувства жив, бяха сънищата му. В тях той можеше да прави всичко-да бяга, да кара колело, да лети, да се смее от сърце. В тях той виждаше свои приятели, отдавна заминали си от този свят, разговаряше с тях и не се чувстваше така самотен.
Затова и сега той притвори очи, отпусна се и зачака съня с онова нетърпение, с което малките деца очакват подаръците на Коледа.
Пред очите му се разтанцуваха малки светлинки, той чувстваше че сънят наближава и беше щастлив.
Намираше се насред огромно поле, в далечината се мяркаха скали, по небосклона се виждаха две луни, от другата страна пък едно ярко слънце залязваше. Старецът отново беше такъв какъвто беше като млад-висок и снажен, с тъмни коси, виждаше отлично. В миг на абсолютно щастие, той се запита “Нима вече съм мъртъв и това е част от Небитието?”. В този миг усети, че не е сам. Едно дребно същество, направено сякаш от кристал, прозрачно, с малка главичка и елипсовидни, сини очи, стоеше до него. То проговори.
- Ела със мен.
- Къде? - попита старецът.
- Трябва да последвам планетата. И ти трябва да дойдеш с мен.
- Защо?
Съществото погледна нагоре с такъв поглед, с който старецът разбра-така трябва да стане. Това е нещо неотменимо. Тръгнаха заедно. След известно време стигнаха до скалите, които старецът беше видял в началото. Там спряха. Съществото кимна към тях и каза:
- Покатери се на тях, но внимавай.
От начало предпазливо, а после все по смело, старецът се заизкачва. В един миг той откри, че зад скалата на която е, няма нищо. Няма земя, а само Космос, виждаше звезди и галактики, планети и метеорити. Като стар учен, той разбра че стои на астероид. Съществото седна до него и промълви:
- Погледни нататък. Виждаш ли онази планета, която е наполовина в нещо черно и страшно?
- Да.
- Това е моята планета. Поглъща я черна дупка. Трябва да я последвам, а ти трябва да ме придружиш.
На мига то скокна и полетя в открития космос. Учуден и леко уплашен старецът скочи след него. За негова изненада летенето беше много лесно. След доста кратко време както му се стори, се приближиха достатъчно до планетата. Огромна черна дупка я поглъщаше, изсмукваше я и скоро нищо нямаше да остане от нея. Съществото хвана ръката на стареца и му прошепна:
- Време е и ние да влезем!
Имаше нещо съдбовно в тези думи. Като се приближиха още малко, гравитационното поле на дупката ги повлече. Старецът си спомняше всичко, което беше чувал за черните дупки. Че са антиматерия, че каквото влезе в тях, не излиза, че никой не знае какво става вътре в тях. А ето сега той биваше просмучен от една точно такава черна дупка. С тихо бръмчене, той и извънземното проникнаха вътре.
Каква бе изненадата на стареца като се видя влязъл в един космос, абсолютно подобен на този, който току-що бе оставил. Отново планети, галактики, звезди. Всичко бе така както беше в другия свят. Значи черната дупка не значи край на живота на една планета. Тя е просто път към едно ново начало. Съществото се обърна към него. Сякаш знаеше какво си е помислил току-що. Усмихна се по онзи странен начин и каза:
- Затова трябваше да дойдеш тук. Вече можеш да се завърнеш на земята без страх!
- Благодаря ти, Господи!-промълви старецът смаян.
И отвори очи. Навън все още се здрачаваше. Сънят му бе траял по-малко от минута. Но от този миг нататък вече мислите за смъртта не го измъчваха.

1 коментар:

elegance каза...

браво, готино разказче и много добре замислена идея